ПРЕМЕСТВАНЕ

нещо повече от опаковане на вещи

Отмина лятото, а с него и много емоции, за които все се канех да пиша, и все някак не оставаше време. Но ето ме тук – седнала в тиха стая в апартамента ни във Варшава  и опитваща се да разбера как е възможно да усещам всичко около мен така близко и толкова далечно. Още едно ново преместване, беше вече зад гърба. 

Да видиш как последните няколко години от живота ти биват опаковани в кутии и пренесени на 800 километра на юг. В нова държава, с нов език, култура, природа и най-вече – нови хора – разбираш, че ти предстои да започнеш всичко от начало, да преместиш живота си, за една седмица. Тази мисъл понякога е толкова плашеща, че ти се иска да се завиеш под едно топло одеало и да се събудиш едва тогава, когато някой с магическа пръчица е привел всички части на живота ти в порядък.

Вчера ми хрумна, че когато започвам за пореден път отново, на непознато място, с неясна идея за колко точно време, и по кой начин. Воденото ми от математическа логика съзнание, имаше непосилна задача и просто отказваше да реши по кой път да поеме. 

 

В училището на децата, с новите семейства – сега видях себе си като една от тях, но на ново място – почти като в паралелна реалност. Смехът е познат, но гласовете са други, разговорите са на сходни теми, но не са същите. Така е, докато спомените ни си играят с нас и постоянно виждаме познати лица в случайните минувачи, докато съзнанието ни отказва да приеме, че сме не сме там където трябва да сме и ни изпраща на лов за всичко познато. Преместването бе физическо, но и емоционално.

 

Трябваше да прекарам няколко дни в завръщане по старите места в Латвия за да разбера, че този ми живот е вече приключил. И най-сигурния начин да се убедя, че съм затворила страница от него, е когато го видях в онзи идеализиран, лишен от трудности вид, с усмивки на приятели и мирис на топъл хляб в позната къща. С чувството на лека тъга, но и на облекчение, че всичко това е зад гърба ми и че съм научила своите уроци и съм готова да продължа.

Бях събрала не само багажа, бях успяла внимателно да опаковам спомените си, като чуплив кристал, да ги завържа с панделката на усмивката и да ги пренеса в новия им дом.  Преместването беше завършено. Защото когато започваме нещо ново – е редно на направим място в живота си за него и за да се случи това, трябва да се научим да казваме и сбогом, не просто довиждане.

И така, тук слагам моята точка на живота ми в Рига  и поставям ново  начало на стъпките ми в Полша – пожелайте ми кураж – защото имам нужда от него!