С дъх на билки
Еньовден. Аромат на билки. Дъх на липи.
Бели, жълти, лилави, червени, сини, цветчета украсяват поляните до линиите на хоризонта.
Природата, в нейния най-красив вид.
Манифест на новото начало.
Преклонение пред силата на възраждането.
Енергия, която можеш да усетиш, само като си позволиш да напуснеш София.
Подбалканският път.
Спокоен и очарователен.
Избрахме дестинация – лавандуловите полета, и тръгнахме да сбъдваме, възможността да пътуваме без посока, водени от красивите картини. Пътят лъкатушеше в подножието на планината. Зелените корони на дърветата, придаваха приказна и леко мистична атмосфера, за всеки излязъл от силната прегръдка на бетона.
Неусетно, улисани в сладки приказки, пред нас започнаха да се разстилат хоризонти с лавандула. Оградени до пътя или навътре в полята, закръглените туфички с нежно лилави цветчета, обещаваха омагьосващ аромат. Търсейки къде е най-удобно да спрем, без да сме на пътя и да застрашим движението, ние ги подминавахме, докато не стигнахме до Калофер.
Решихме че, няма да пропуснем Калофер . Имахме нуждата да влезем в този град, дал толкова идеи, смелост, ум и сърце, вдъхновявайки, хиляди Българи. Да се разходим по улиците, да си зададем въпросите. Как са живели? От къде са намерили тази смелост? Защо са вярвали?
Обиколихме площада, изкачихме стъпалата на паметника на Христо Ботев, разходихме се в гората. Усетихме енергията на място, където нашите прадеди са били и сбъдвали мечти. Решихме да останем да нощуваме тук и с изненада разбрахме, че почти всички къщи за гости са пълни. Или поне така казаха първите 3 места, където почукахме.
Бяхме запалили колата към Казанлък, когато видяхме още информационни табели за къщи за гости. Спряхме под една от тях, обадихме се на телефона и намерихме подслон. „Вчера, бях изцяло заета“, каза нашата хазяйка, „но сутринта тръгнаха към хижа Рай и сега имам стаи.“
Класическа къща на 3 етажа, със стаи за гости: чисти и подредени. Семеен бизнес от много години.
„Пълно е сега през тези месеци и от лятото правят резервации, за Нова Година. Дори и за мъжкото хоро на 5-6 Януари вече имам една резервация“, редеше думите жената до нас.
Чистите, малки стаи, ни върна във времето когато на почивка, ходихме в станции или на квартири, мажехме филиите с масло и лютеница, и се къпехме в морето на безгрижие.
Сутринта ни събудиха, пеенето на петлите, камбанен звън и желанието да си намерим лавандуловите полета.
Хванахме шосето в посока на Тракийските гробници, когато пред нас се откри Шипка. Храм-Паметникът, блестеше, отразявайки слънчевите лъчи. Беше ясно, че веднага ще сменим направлението, и ще отидем първо там.
Като прашинки в света
Магични са тези места, като град Шипка, изпълнен с паметници и гробници, посветени на велики хора. Не е само светилище на нашето Освобождение от Турско робство, а светилище на смелостта ни да сбъдваме мечтите си. Истинска радост изпитахме когато видяхме, колко се поддържа паметника, но се затъжихме за затворените празни къщи, изоставени от наследниците на опълченците и продължихме пътуването си.
Тракийските могили бяха изненада за нас. Посетихме ги, изслушахме в захлас историите от преди 3-4 хиляди годин, за жреци и траки и техния свят и някак неясно как, леко успяхме да усетим силата и духа на всички тези наши прадеди. Мислейки се за Величието на тези земи, избирани от владетели и пълни с богатства, поехме към София. Оставаш без дъх от тези места и се чувстваш като прашинка в света. Само гледката на лавандуловите полета, успя да ни приземи и да ни напомни, поне за миг, защо бяхме тук.
Вярващи. Борещи. Мечтаещи. Ние хората сме движени от желането да сбъдваме себе си през вековете. Изпълнени сме със сила и енергия да построим както митични градове като Севастополис, така и величествени паметници като Шипка.
Можем да сбъдваме мечтите си и да ги пренесем през вековете, упоени в аромата на билките и цветята.
Природата дава, и взема и само ние решаваме какво ще сътворим докато имаме тази възможност, тук и сега. Да си пожелаем творчество, вдъхновение и смелост, за да пребъдем.
Цани и Стефи,
24 юни 2018
