Разглеждам снимките от последните 5-6 години и виждам едно красиво и усмихнато момиче. Поглеждам се сега в огледалото и виждам само, че прическата ми не е толкова хубава, колкото искам, после поглеждам, че не съм толкова слаба и елегантна, колкото искам… и т.н…и т.н… И отново единственното което правя е да Осъдя това което съм, без да се замисля дори да кажа едно Браво. Приемаме тялото си за дадедност. За това, че ни е длъжно, да е красиво, здраво, стегнато, да може да работи 10 часа, 5 дни седмично, и също така да се среща с приятели, да излиза на купони, да спортува, да има активен социален живот, да ходи на нови курсове, да …., да…. , толкова много наши амбиции и търсения, И ако нещо се уморим или разболеем се поглеждаме и си казваме “Хайде стягай се”, “Можеш още”, “Нищо ти няма, трябва да приключа този проект…”, “Сега не мога да боледувам – имам други планове”. И то се стяга, събира сили, стяга редиците от послушни и обичащи ни клетки и продължава. Отношението ни към собственното тяло е или, че сме недовлни от него или в най-добрия случай не го забелязваме. А онези моменти когота сме удовлетворени от отражението в огледалото то в повечето случаи е от роклята в която сме облечени, прическата и грима или бижутата.

И това се повтаря години наред, започва докато порастваме и се променяме, преминава през годините, където приемаме дълбоко и запомняме всички чужди критики за външния ни вид, както и своите лични такива, докато търсим своето аз, своята уверенност и самочувствиe