Пътуванията.

Очаквам ги с нетърпение. Като малки късчета планирано щастие, като неочаквани ваканции в забързения ритъм на годината. Всичко започна някъде между 7ми и 8ми клас, когато с чанта в ръка ме изпращаха на гарата, за да се кача на влака за следващите 5-6 часа, които отнемаше пътя до Бургас или Русе. Обичах да седна до прозореца, да залепя чело в стъклото и да гледам градовете, къщите, гарите, през които минавахме. В онзи ритъм на влака „тадъм – тадъм“, си мислех за хората, живеещи в тези села и градове, за това какъв живот имат, за какво мечтаят…

Често вратата на купето се отваряше и новия пътник се присъединяваше към нас, за да ни разкаже през няколкото часа за живота си. Какво работи, къде отива, защо пътува… Преплитаха се случайно срещнати съдби, за да се заслушат за миг в чуждата история, да споделят и да продължат. Разменяха се рецепти, плетки, а понякога и адреси… за да се срещнат отново.

Обичах тези пътувания. Тези няколко часа, когато всичко в главата ми се подреждаше, няколи мисли и въпроси които нямаха смисъл изчезваха през дистанцията на километрите, а на тяхно място идваха новите трепетни очаквания за това какво предстои, какво ще се случи, с кого ще се видя. Всяко пътуване беше  като ново начало,  с вяра в това, че нещо хубаво започва.

И днес  е така. Гарите, хората, малките истории, вкусът на храната, улиците, гледките…. Онова безкрайно любопитство към живота и хората, което събира багажа и купува билети.

И онзи безотказан начин да се подреди и изясни всичко, да се намерят отговорите на неочаквани въпроси. Като с някаква вълшебна пръчица изминаването на няколко десетки или стотици километри, има магичната сила да избистря ситуацията и да се откриват решенията.

Пътуването е не просто действие или движение…, а  училище, приятел…. винаги можеш да го направиш и знаеш, че няма да сгрешиш.

Цани, 4 Февруари 2018